Годината на гражданското недоволство 2013-та

Безброй са нещата, които ще оставим зад гърба си, когато скъсаме и последния лист от календара на 2013-та.

На много от тях, отдавна сме обърнали гръб, надявайки се, че така по- скоро ще ги заличим от паметта си.

Други страстно пазим. Иска ни се да ги съхраним, ясни и светли, сякаш случили се вчера.

Безспорен, обаче е факта- и добро, и лошо, ще оставят белег в паметта ни. Белег от сълзите, белег от смеха, белезите на успеха, белезите на скръбта.

Толкова много неща се случиха само за една година, трудно ми е да определя, кое е “по-по-НАЙ”, едва ли и аз съм този, който е достатъчно способен за да го направи, но все пак ще се опитам.

2013-та, без никакви съмнения може да бъде определена, като „Годината на гражданско недоволоство“.  Стотици хиляди хора, по цял свят излязоха на улиците в своите градове, за да заявят категорично на политическия елит- „Стига сте ни лъгали! Писна ни от Вас! Знаем какво правите и не искаме, Вие, да управлявате живота ни!“ .

В самото начало на година, под натиска от граждански протести, провокирани от „сбърканите“ за пореден път, надути сметки за ток, едно българско правителство сдаде властта, убедено, че съвсем скоро ще си я върне отново, но очакванията му не бяха оправдани и въпреки, че то „спечели“ предсрочните избори, не успя да сформира кабинет и пред него не остана друг избор, освен да даде възможността за това на друг. От политическите сили, които преди това бяха в опозиция, приеха тази възможност на драго сърце и бързо спретнаха „кабинетче“. Новото правителство на България, се оказа старото, добре познато ни управление на „коалиционистите“ БСП и ДПС, но този път категорично подкрепени от „националистите“ АТАКА.  Може на някого да му звучи абсурдно (в мен предизвиква смях), но е факт.  Псевдо „социалисти“, „демократи“ и „националисисти“, с широки, ехидни усмивки и злоба в очите, си стиснаха ръцете, в името на „демократичното“ бъдеще на страната ни. Нарекоха се Кабинета „Орешарски“.   Не им трябваше много време, за да се настанят удобно в министерските си кабинети (създадени с нашите пари) и да се отпуснат назад във фотьойла (купен с нашите пари), палейки пура (свита с нашите пари) и отпивайки дълбока глътка марково уиски (купено с нашите пари). Естествено, трябваше да се направят и сериозни „кадрови промени“ в държавната администрация и органи. „Старите кучета“ бяха сменени от нови, „доказали се професионалисти и експерти от различни области“… Новосформираният кабинет , трябваше бързо да се „ориентира“ в схемата „тука далаверка, там далаверка… фотоволтайци, ВЕЦ и други такива работи“, инвестициите, в които гарантират изключително високи печалби, на „предприемачите“, особенно когато, самите те са част от комисиите определящи изкупната цена на произведеното. Едно прието (от депутатите) предложение , за назначение на ръководен пост в държавата, обаче се превърна в „препъникамък“, пред плановете на управляващите, които са сигурни, че ще успеят,  да изпълнят мандата си докрай. Желанието им и опита Делян Пеевски да оглави ДАНС, беше посрещнато от яростна и бурна реакция на несъгласие, от страна на гражданското общество. Същият ден пред Народното събрание се събраха повече от 10 хиляди души, за да изразят позицията си, против това назначение. На следващият ден те вече бяха 15 хиляди, а на по- следващият  25 хиляди. От кабинета „Орешарски“ реагираха, смея да кажа доста бавно и не след дълго отмениха решението си, но това не донесе желания резултат и вместо, страстите да бъдат укротени, те се развихриха още по- силно. Хората разбраха, че и този път властта, няма намерение да работи в услуга на обществения интерес (изобщо правила ли го е някога?) и пожелаха за втори път, тази година нейната оставка… и така до днес. Седем месеца след опита на управляващите, да настанят на председателския пост в ДАНС олигарха Делян Пеевски, хиляди граждани продължават да призовават депутатите от 42-рото Народно събрание, да си дадат окончателно оставката и да се сбогуват с желанията си, да бъдат „народни представители“ в бъдеще. Дали това ще се случи обаче, можем само да гадаем предвид наглостта и силата, с която са се вкопчили във властта.

Особености на художествения стил

 

   Въпросът за отношението на езика на художествената литература към функционалните стилове и за неговото място в системата на книжовния език не се решава еднозначно в лингвистиката и филологическата наука като цяло.

  Съществува гледна точка, според която понятието “художествен стил” се обособява и се включва в системата на функционалните стилове въз основа на използването на елементите на другите стилове в особена, естетическа функция.

  Съгласно втората гледна точка езикът на художествената литература е явление с много по-сложен и принципно по-различен характер, който го извежда извън рамките на общоутвърдените функционални стилове на книжовния език.

  В българската стилистична наука се налага първата гледна точка и художественият стил се разглежда като подсистема на книжовния език.

  Димитър Аврамов дава едно от най-адекватните по наше мнение определения на художествения стил, а то е следното: Стилът означава претворяване, трансформация, декомпозиране на натурата и изграждане на нова естетическа реалност, родена от една художествена идея; той предполага избор, подчертаване, опростяване, премахване, преувеличения, деформации; той е пречупване на външното през вътрешното, на действителността през своеобразието на една художническа индивидуалност, homo aditus naturae, човекът, прибавен към природата, по думите на Бейкън.

  Стилът на художествената литература е специфичен начин за осъществяване на художествено-естетическата функция на словото с помощта на система от стилистични похвати и средства за моделиране на художествен образ на света. Той е принцип, съгласно който се конструира целият потенциал на художественото произведение върху основата на едни или други надструктурни и извънхудожествени дадености и първични модели.

  Художественият стил започва с избор на тематика, на проблеми и естетическа тоналност на текста. Той е свързан с построяването на сюжета и с начина на обрисовката на пероснажите. Намира израз в специфичното разположение и взаимодействие на частите на композиционно-речевата структура. Ето защо стилът на художестевната литература не бива да се възприема като особен начин за организация единствено на езика. Той е присъщ на произведението като цяло и се реализира като единство и взаимоотношение от изброените компоненти.

  Художественият стил е стил на художествения текст, който се отличава със следните същностни черти:

  1. В художествения текст вътрешнотекстовата действителност ( по отношение на извънтекстовата ) има креативна природа, т.е. тя е създадена от въображението и творческата енергия на автора и носи по правило условен, фикционален характер(Н. А. Никулина). Изобразеният в художествения текст свят се съотнася с реалната действителност само опосредствано, той я отразява , преобразува , пречупва в сътветствие с творческите намерения ( интенции ) на автора. Фикционалността обхваща различните обекти на изображение, пространството и времето, разпростира се върху процеса на повествование и може да включва субекта на речта (повествователя, разказващия или разказващите ). Референцията в художествения текст обикновено се осъществява към обектите на възможните светове, които словесно се моделират в произведението.

  В същото време границите между художествените и нехудожествените текстове често са размити: фикционалността може да се наблюдава и в документални текстове и обратно – в художествените текстове могат да бъдат представени и елементи на „нефикционални” текстове, нещо повече – художественвите текстове могат да се съотнасят понякога и с реалността.

  2. Ако нехудожествените текстове се пораждат по универсалната формула действителност – смисъл – текст, то художествените текстове се пораждат по конкретизираната формула действителност – образ – текст (Г. В. Степанов). В лириката основни са образите преживявания, а в художествената проза и драмата – образите характери.

  Фазите, през които протича пораждането на художествения текст, са: 1) мотив; 2) комуникативно-естетическо намерение ( интенция ); 3) художествен замисъл (художествен концепт ); 4) образно-семантично „сканиране” на художествения замисъл ( формиране на личностни смисли) с оглед на определена жанрова форма и творческите задачи на автора; 5) прекодиране на личностните смисли в езикови значения и назоваването им на равнището на вътрешната реч ( формиране на микрообрази ); 6) лексикално, граматическо и графическо оформяне на езиковите знакове във външно речево изказване ( художествен текст ).

  Микрообразът е художествен обект(образно-естетически аналог на реални материални и идеални обекти, сноп от личностни смисли), приведен под дадено системно значение и обозначен по съответен начин с лексикална номинативна единица съобразно с творческите намерения на писателя. Един и същи художествен обект може да получи в хода на номинативно-синтактичното разгръщане на текста различни названия и така да се породят няколко негови микрообраза.

  Всеки микрообраз е функционално ориентиран към съответен макрообраз (художествен образ на лице, пейзаж, интериор и пр.) и е естетически значим дотолкова, доколкото участва в създаването на неговия предметно-ситуативен, емоционално-експресивен и идейно-естетически смисъл. Микрообразът, възникнал във въображението на автора, получава своето конкретно-сетивно художествено битие чрез словото. Общото(понятието) в думата или словосъчетанието за назован някъде и някога обект се привежда към единичното и особеното в художествения обект, към субективните оценки и емоции. Така се активират креативните изобразителни възможности на словото, които се проявяват в художествения текст. Породеният микрообраз се въплъщава в езиковото средство и то се въплъщава в него. Микрообразът се обективира посредством словото и “оцелява”, за да “оживее” художестевната реалност. Следователно естетическият номинативен акт легитимира словото като създател на светове(В. Стефанов). Подборът и употребата на езикови единици в художествения текст са ориентирани винаги по определена ценностна скала.Литературата – пише Михаил Бахтин – не е просто използване на езика, а неговотохудожествено познание (съотносително на научното познание в лингвистиката), образ на езика, художествено самосъзнание на езика. Трето измерение на езика. Нов модус на живота на езика.

  Макрообразът е художествен образ на човек, пейзаж, интериор и пр. Той е субективно претворен и интерпретиран чрез словото жизнен или писмен материал по законите на художественото творчество и от позициите на определен естетически идеал и съответно естетическо кредо. По думите на Гастон Башлар художественият образ е зараждащ се смисъл, при което старата дума получава ново значение, а образът се обогатява с нови поетически видения. Художественият образ има двойна функция – той означава нещо друго и пробужда друга съзерцателност. Той е изблик на въображението и се структурира на принципа на художествената условност, на възможното и вероятното. Макрообразът е “говореща мисъл и мислещи думи”, но мисъл, която е оплодена и възвисена емоционално-естетически. Според Башлар художественият образ раздвижва думите, връща ги под властта на въображението и в този смисъл се явява най-новаторската функция на езика. Езикът се променя чрез образите си много повече, отколкото чрез различните семантични операции.

  2. В художествения текст структурата на изказването е двойно обусловена – лингвистично и естетически, при което ефектът на възприемането произтича от взаимодействието на езиковата и естетическата знакови системи(М. Лилов ). Тези системи обединяват в единен комплекс автора и читателя при силното влияние на стилистичното равнище, разглеждано като възможност за избор на параметри както от едната, така и от другата знакова система. Именно тази двойна обусловеност на художествената структура поражда сложни и динамични отношения между формата и съдържанието на художествения текст, в резултат на което денотатите непрекъснато се превръщат в конотати и текстът функционира като генератор на смисли.

  3. Предназначението на художествения текст е не само да дава някаква познавателна информация на онези, които го възприемат, но и да им въздейства естетически чрез изградената система от художествени образи, намерила въплъщение в неговата формална и съдържателна структура. От една страна, художественият текст е частна система от средства на общонародния език, а от друга в него възниква собствена кодова система. Той се изгражда върху кодове, които никога не изчерпва и които съществуват в променящата се йерархия на едно и също четене, създавайки напрежение, противоречие и колебание(Т. Виннер). Семантичната информация в художествения текст е усложнена от естетическата, поради което съдържателно-смисловата му структура е многопланова, а това от своя страна определя неговата многоаспектна интерпретация. Взаимодействието между различните кодове води до многозначителност на художествения изказ.

  4. Художественият тексте авторефлексивен. В него всичко се стреми да се мотивира от страна на значението. Тук всичко е пълно с вътрешни значения – пише руският учен Г. О. Винокур – и езикът означава самия себе си независимо от това, знак на какви вещи е. Върху тази основа се обяснява толкова характерната за езика на изкуството рефлексия към словото… Поетическото слово, по принцип, е рефлектиращо слово. Поетът като че ли търси и открива в словото неговите „близки етимологически значения”, които са ценни за него не със своето етимологическо съдържание, а със затворените в тях възможности за образна употреба… Тази поетическа рефлексия оживява мъртвото в езика, мотивира немотивираното.

  Авторефлексивността на художествения текст се изразява в това, че той съсредоточава, обръща вниманието на читателя върху самия себе си както с формалните, така и със съдържателните си качества. Впрочем, една от фундаменталните представи за литературата е, че на нея се гледа като на забавен език, задържащ вниманието върху себе си. Според Умберто Еко изразната субстанция в естетическото послание получава форма.

  В съдържателен план авторефлексивността означава, че езиковата единица, употребена в художествения текст, се съотнася едновременно с художествения обект, със самата себе си като резултат от осъществен някога и някъде номинативен акт, с макрообраза и въплътената в него идея. По тази причина езиковата единица в едно и също време назовава и се самоопределя като название образ под влияние на лингвистични и художествено-естетически фактори, подчинявайки се на авторовите творчески намерения.

  5. Художественият текст е писмен текст. Известно е, че комуникативната ситуация, в която той се осъществява, притежава следните особености: времева и пространствена раздалеченост на комуникативните партньори, еднопосочност на комуникацията без възможност за обратна връзка, невъзможност за опора върху реалната ситуация на съдаване на самия текст като материален продукт, принципна възможност за многократно връщане към текста от страна на адресата. Тези особености са характерни и за останалите писмени текстове, но за художествения текст е специфично комбинирането на писмената форма на речта с естетическата насоченост на текста(Д. Добрев).

  Пораждането на езиковите единици в текста се обуславя не само от художествено моделирания свят, а и от съчетаемостта и семантиката на породените думи и словосъчетания, от мястото им в структурата на изречението и от неговата семантика, от самия текст като продукт на мисловноречевата и художествено-естетическата дейност на автора.

  Отделната дума в художествения текст е като маска, която се „осветява” от образната семантика на заобикалящите я номинативни единици по такъв начин, че заедно с тях да създаде нов образ на назования художествен обект.

  Словото в художествения текст реализира художественото си значение и своя индивидуален образно-естетически смисъл както с оглед на лингвистичен контекст, така и на художествен контекст.

  Под лингвистичен контекст се разбира съвкупност от езикови единици, които обкръжават дадена дума в текста и под чието влияние тя актуализира своето значение и / или го обогатява с конотативни признаци.

  Художественият контекст представлява част от текста или подтекст, където се осъществява същността на микрообраза или на макрообраза.

  6. Художественият текст е свързан с други текстове, той отпраща към тях или включва в себе си техни елементи. Тези междутекстови връзки влияят върху неговия смисъл или даже определят последния. Междутекстовостта се постига чрез заглавието на произведението, посредством цитати ( явни или скрити ), реминисценции, алюзии, епиграфи, преразказ на чуждия текст, пародиране на другия текст, имена на персонажи, установяване на жанрови връзки и пр.

  7. В художествения текст националният книжовен език осъществява всички свои функции – комуникативна, експресивна, апелативна, фатична, метаезикова, стилистична. Но тук употребените вербални средства изпълняват една специфична, доминираща функция – художествено-естетическа.

  Тази функция характеризира само литературно-художествената комуникация и доминира над останалите функции на художественото слово. Тя се проявява реално при дълбинния прочит на художествения текст, когато последният се включи във взаимодействието между автора и читателя като езикови личности с определени лингвокултурологични тезауруси, едната от които е породила текста, а другата го възприема. В създалия се полилог художественият текст също регистрира личностно участие, както ни убеждава Ю.М.Лотман: В светлината на казаното текстът се изправя пред нас не като реализиране на съобщението на някакъв определен език, а като сложен механизъм, съхранил много кодове, способен да трансформира получаваните съобщения и да поражда нови, информационен генератор с черти на интелектуална личност. Вместо формулата „потребителят дешифрира текста” е възможна по-точна: „потребителят общува с текста”. Той влиза в контакти с него. Процесът на дешифрирането на текста извънредно се усложнява, загубва еднократния си и краен характер, като се доближава до познатите ни актове на семиотично общуване на човек с друга автономна личност”.

  Художествено-естетическата функция активира личностното общуване между автора, текста и читателя, “отключвайки” двупосочната естетическа концептуализация на художествената действителност, проникновено описана от Имануел Кант: Когато под едно понятие се постави представа на способността за въображение, което принадлежи към неговото изображение, но сама за себе си дава повод да се мисли толкова много, колкото никога не може да се обхване в определено понятие, следователно разширява самото понятие естетически по неограничен начин, то способността за въображение тогава е творческа и поставя в движение способността за интелектуални идеи ( разума ), а именно по повод на една представа да се мисли повече (което наистина принадлежи към понятието за предмета ), отколкото може да се схване в нея и да се изясни. А Едуард Сепир отбелязва: Когато изразът придобие необикновена степен на многозначителност, ние го наричаме литература. Изключително важно за разбиране същността на художествено-естетическата функция е твърдението на Д. Добрев и Е. Добрева: Но определението, че естетическата функция е заключена само в рамките на отражението и оценката на отразяваната реалност, не задоволява. Естетическото като феномен е далеч по-сложна функция на конституиращи я аргументи. Освен от отражателно-познавателни и оценъчни параметри естетическата функция се формира и от нравствено-етични, логико-психологически, емоционално-психологически(възбуждането на емоционалната памет), игрови и други конституенти. По същество комплексната манифестация на тези съставящи обуславя и пълноценната естетическа реализация на художествения обект.

  По време на литературната комуникация многослойните смислови структури на трите общуващи личности контактуват интензивно помежду си, в резултат на което се осъществяват смислооткровението и смислополагането и така читателят навлиза в дълбинните смислове пластове на художествения текст.

  Следователно художествено-естетическата функция е реализация на възможностите на художественото слово да активира личностното общуване между автор, текст и читател в хода на литературната комуникация, при което читателят започва да открива смисли и назовавайки ги, естетически да преживява словесно моделирания от автора художествен образ на света.

  Художествено-естетическата функция трябва да се разграничава от стилистичната функция. Различието между тях е описано много точно от З.И.Хованска(руската изследователка използва термина „естетическа функция”): Естетическата функция – пише проф. Хованска – се отличава от стилистичната по следните признаци: 1) по сферата на тяхната реализация: естетическата функция характеризира само литературно-художествената комуникация ( и по-широко – изкуството изобщо ), а стилистичната – речевата дейност като цяло; 2 ) по съдържание: естетическата функция винаги е свързана с предаване на идеологическо, светогледно съдържание, а стилистичната – със смислово обогатяване от социален, психологически и индивидуално-ситуативен характер, което не отразява цялостната система от възгледи за света на говорещия субект;3) по характера на реализация: естетическата функция се въплъщава с помощта на завършена система от похвати за художествено отражение на действителността, в която стилистичните средства на езика играят подчинена роля; стилистичната функция се реализира изцяло със средствата на езика; 4 ) по условията на реализация и откриване: естетическата функция се реализира само в рамките на завършено произведение и може да бъде разкрита именно в този контекст; за осъществяването и откриването на стилистичната функция е достатъчен контекстът на едно или няколко изказвания.

  Вместо за естетическа функция предпочитаме да говорим за естетическо качество на всяка реч и преди всичко на художествената реч, т.е. за онова формално или съдържателно качество на речта, което удовлетворява естетическото чувство на адресата с оглед на опозицията “красиво-грозно”.

  7. Художественият тексте антропоцентричен текст – познанието и субективно-оценъчното изображение на света в литературното произведение е насочено най-вече към познанието и художествено-естетическата интерпретация на човека и неговото битие.

  Художественият текст е индивидуална естетическа система от езикови средства, характеризираща се с висока степен на структурираност и цялостност. Той е уникален, неповторим и в същото време използва типизирани похвати за изграждане. Това е естетически обект, който се възприема във времето и има линейна протяжност. В качеството си на такъв обект художественият текст никога не е даден като готова вещ. Той винаги е зададен, зададен като интенция, като насоченост на художествено-творческата работа и на художествено-творческата съзерцателност. Вещно-словесната даденост на произведението е само сума от стимулите на художественото впечатление ( В. Н. Волошинов ).

  И така, основните стилообразуващи фактори на художествения стил са: креативност, фикционалност, творческа индивидуалност(авторска и съавторска), художествена образност, художествено-естетическа функционалност на словото, необикновена степен на многозначителност на израза.

  доц. д-р Руси Русев

“ВеликДен- за всички!” инициатива на клуб “Млад планинар” към сдружение “Дари любов”

Не е известно кога за пръв път са започнали да се боядисват яйца. Исторически и археологически данни сочат, че яйца са се багрили и дарявали още в Древен Египет, Персия, Рим, Китай и Гърция.

В древността евреите имали обичай, когато отиват на гости при някого, да даряват дар на домакина. Ако гостът е бил много беден, то той подарявал яйце. Според християнските предания, когато Мария Магдалена отишла в Рим да се срещне с римския император, следвайки този обичай, тя му подарила яйце, което било обагрено в червено, символ на кръвта на Христос. Оттогава навлязъл обичаят християните да си подаряват боядисани в червено яйца на Великден. Постепенно започнали да се използват и други цветове.

Ритуалите, свързани с тях, символизирали раждането на живота!

В България по традиция яйцата се боядисват на Велики четвъртък или Велика събота, децата от клуб „Млад планинар“ към сдружение „Дари Любов“ оцветиха и боядисаха седмица по-рано своите яйца заедно с връстниците си от дома за деца, лишени от родителски грижи в с. Първомай. Младите членове на клуба споделиха своите умения по рисуване и декупаж и заедно с децата от дома превърнаха приготвянето на великденски яйца в игра, изпълнена със забавни моменти и много смях. Прекараните часове спомогнаха за създаване на приятелски и топли детски взаимоотношения, оставяйки приятни спомени от прекарания ден.

автор: Diana Stoyanova

Незачетената поезия на Съвременна България

В серия от публикации, ще ви запозная с редица текстове и стихотворения на български автори, които заедно с труда им, остават сякаш встрани от нас.

“МЕЧТИ ЗА ПРОДАН”
автор: Стонин МаХенд

Ако от джоба си извадя мечтите,
и на масата ги сложа,  колко ще платите?
Купете ги, даже без пари ги давам…
на мен ми писна все да се надявам,
че нещо ще се случи, нещо ще се промени,
а живота да ме пита “Луд ли си? Къде отиваш ти?”

Къде отивам ли? Отивам там…
където ще се случи… онова, което
все уж “без малко”,
но не се получи…

Сам се питам:
“Лош ли бях или имам страшен грях?”
И сам си отговарям:
“За второто си прав! Грешен бях!
Все за другите живях, а за себе си…
така и не посмях.

“ХЕЙ ТАКА”
автор: Стонин МаХенд

Хвани ме за ръка, остани до мен…
поне за малко-
хей така…
Дай ми шанса да изляза, от драмата, в която
ти самата, мен ме вкара-
хей така…
Позволи ми само
още веднъж да те целуна.. и ще си отида.
Не искам да ти преча- дано да си щастлива!

Но не казвай, че виновна си била,
не казвай- “Не искам да се чувстваш така!”
Защото думите раняват,
а мечтите винаги за тях ще оглушават.

Искам да запазя твоите чувства,
затова ще ги превърна във изкуство.
Думите по лист хартия разпилявам…
и така по- леко на душата ми да стане се надявам,
хей така…

“НАКАРАЛА СИ МЕ!”
автор: Стонин МаХенд

Накарала си ме,
във тебе да се влюбя,
а сега от мене искаш-
сам да се откажа
и да те загубя!
Защо тогава бяха,
всички тези думи?
Забили се в главата ми,
като куршуми.

И кажи ми,
как ще стане това?
Когато ти самата, превърна себе си
във моята несбъдната мечта.
Кажи ми,
как бих могъл да го направя
и за сладките ти устни да забравя?
Как да спра
за теб да мисля,
как съзнанието си
от образа ти да изчистя,
как оттук нататък ще живея…
Когато сън не ме лови,
в мислите ми единствено си ТИ,
и дори и да заспя,
ще сънувам тебе- легнала до мен.
Обичал съм те, обичал съм те нощ и ден.

“БЯХ ЕДВА 13 ГОДИШЕН”
автор: Ликвидатор

Беше сутрин, потънала във мрак,
а ти стоеше до вратата.
Със глас студен, изнемощял
процепи бавно тишината…
Аз бях едва тринадесет годишен,
но още помня твоите слова.
Очите ти сълзяха, тогава каза:
“Остави ме да умра!”

Израстнах сам, но оцелях!
Живях по начин СВОЙ!
Пред никого още нямам грях,
но сочат ме и казват- “ТОЙ!”

Какво от това,
че съм с дълга коса?
И аз имам сърце!
Пред никой не мисля,
да скланям глава-
за някакво МАЗНО “ДОБРЕ”!

“НЯМА ДА СЕ ДАМ!”
автор: Уикеда

Пиша тези редове леко обиден, сърдит,
вече не толкова млад човек.
Знам, че съм просто винтче в машината,
а мечтаех да бъда поет. Мечтаех, мечтаех
в пустинята да ида, да стана аскет.
Мечтаех, мечтаех стихове да пиша и прочие.

А ето ме сега във панелните гета,
лутам се във града, лумпен пролетариат.
Чужденецът, пътуващ от никъде за никъде.
Родих се, консумирам, ще умра. Fuck!

Но няма да се дам…

Омръзна ми ужасно, братче, тази песен,
а трябва да напиша още един куплет.
Казваше мама учи счетоводство!
Аз пък мечтаех да стана моряк.
Мечтаех, мечтаех моретата да бродя като Магелан.
Мечтаех, мечтаех като Васко Дагама и прочие.

А ето ме сега като делфин на брега.
Изхвърлен, описан, вмирисанq ненужен товар.
В машинно масло се превърнаха мечтите ми.
Продаден на дребно, обвит в целофан. Fuck!

Но няма да се дам…

Стана малко тъжна, хора, тази песен,
не е радиофонична въобще. Каза продуцента
не ми идва да пляскам с ръце.
А аз пък сънувам цяла нощ, че летя.
Сънувам, сънувам, че птица съм – като чайка летя.
Сънувам, сънувам аз съм Джонатан Ливингстън чайката.

А ето ме сега със прекършени крила.
Бих искал да мога да кажа – Ще продължа.
Това за жалост става само във филмите,
а аз просто герой на някакъв фарс. Fuck!

“ОБИЧАМ”
автор: Уикеда

Обичам, обичам тази страна
Обичам тия планини зелени
Първа радост е за мене
Небето като от коприна
Обичам наште тринадесет века
Трите морета, прохода Шипка
Обичам нашите Солунски братя,
древните войни, славните битки.

Обичам над мен Дунава синее,
слънце Тракия огрява,
родино, толкова обичам
сладкопойните ти чучулиги.
Когато съм овчарче и овците паса
съм много благодарен, макар и сиромах.
Обичам Изаура, вдовицата в бяло,
трите съдби на Освалдо.

Еех

Обичам Камата, модерния ляв,
обичам го този колос балкански,
а тия футболни победи
как ги обичам и още милея.
Обичам Барона, Крушата също,
Маймуняка, Кръстника, Ганеца, Роко –
толкова са ми симпатични,
обичам тепиха.

А как те обичам Тигре, тигре
и тебе Ферари с цвят червен,
нашта система 4-4-2,
А любя Радка пиратка,
горещо и люто, киселото мляко,
обичам и гюла, шопска салата
и ракия,
да, да, да и ракия.

Десети ноември, девети септември,
кръглата маса, мирния преход,
майчице мила, ще ми се пръсне
с толкова обич сърцето.
Обичам пайдушко и ръченица,
тези фолклорни магии –
те разнасят славата ни в космоса
и даже по-далече.

Родино моя, ти си ваза,
в която не цъфти омраза,
ти си роза, ти си крем,
ти си щастие за мен.
Родино моя, ти си ваза,
в която не цъфти омраза,
ти си роза, ти си крем,
ти си щастие за мен.

“СЛЕД 4 ИГЛИ”
автор: Миро/Пропаганда

В мрак дълбок, в море от болка скрит,
седиш и чакаш пак насладата.
Сам сред четири стени, след четири игли
отдавна вързан си.

Там,
където няма страх, където няма глад,
където няма кой да пише дните ти.
Там където не грешиш,където не боли,
където няма смърт, мрак, старост, пепел и тъга!

Но идва и сграбчва сърцето дългът към деня,
безмилостно мачка душата на каша от плът.

По-навътре влез, вратите заключи,
да скриеш себе си- в съня.
В тъмна страст увит, в гроб от плът покрит,
дълго мразиш изгрева…

Там,
където не горчи, където все летиш,
където няма граници и чужди правила,
където няма край, далече от съня,
където няма смърт, мрак, старост, пепел и тъга!

Безсилен да прогледнеш спиш,
удавен в бездна от мъгла,
сам знаеш нямаш избор друг
оставаш само ходещ труп.

Да свърши сънят…

Във този цикъл се въртиш
и няма връщане назад,
не можеш ли да си простиш –
ставаш бавно психопат.

И няма смърт, и няма пепел, пред болката в деня,
щом свърши съня…

“ДУПКА В ТЕБ”
автор: Миро/Пропаганда

Колко струва тук свободата ти,
изби ли всички до крак?
Страх ли удря пак по вратата ти?
Покоят няма цена.

Демони сграбчват с нокти сърцето ти,
озъбени зейват изстрели в теб.
Бавно пълзиш и лепне лицето ти,
Смърт носи всяка оловна оса.

Полудял газиш всичко пред себе си,
Не искаш да спираш жаден за мъст,
Мракът поглъща бавно душата ти,
пропуква света и отново боли.

Удави в кръв гласа на сърцето си,
всеки грам съвест, трупа нов страх.
Идва гневът, отприщен от болката,
виновни са всички за твоя грях.

Безумието е мъртво течение,
но жили в теб всяка дума добро.
Няма друг път, щом дръпнал си спусъка,
изходът е през дупка във теб.

Колко струва тук свободата ти,
изби ли всички до крак?
Страх ли удря пак по вратата ти?
Покоят няма цена.

“ИЗПЛУВАНЕ”
автор: Миро/Пропаганда

Аз искам да изплувам от калта, отдавна в нея сме затънали.
Аз искам да разбия тази клетка, отдавна в нея сме заключени;
Кой накара ни да вярваме в лъжа?
Аз искам да се събудя от съня, дълбоко в него сме потънали,
Аз искам да разкъсам този обръч, обречени да живеем и мълчим,
До кога ще чакаме, до кога ще спим?
Кой избрал е вместо мене моя път?
Мечти дълбоко гният, приятели лежат далеч,
остава само да се скриеш в своята клетка- сам.
Вървя и виждам хората спят, а деца умират в студа…

И майки гърчат се от страх- остава само да се скриеш… сам.

“ПРАХ В ОЧИТЕ”
автор: Миро/Пропаганда

Дай ми да видя истината,
махни тъпите измислици,
смачкани грозни маски.. виждам в теб.

Нареждаш фрази- омрази,
изтъркани, плоски,
безразлични, безлични,
удавени страсти.
Сам смяташ, че можеш
нещо в мен да докоснеш,
но има хиляди като теб.

Виждам само
Прах във очите,
Къде сме загубили себе си?

Изсмуквай пръсти, безсилен сам,
поза след поза, клоун сляп,
никой не трогва сивият ти грим.
Сипеш думи върху ми,
заучени кофти…
Изгубен е смисъла отдавна,
на сълзливите рими.
Не стигаш никой и нищо,
а плюеш още и още –
нещо ново кажи ми!

Но виждам само:
Прах в очите,
Къде сме загубили себе си?
Празния смисъл,
изтъркани фрази, празнота.

Гадно клише – в теб няма нито дума истина!
Няма лице – дай още, алчно бълвай ново!
Гадно клише – лъха гнило от устата ти!
Кукла си ти, навит на всеки, свириш пак и пак!

Трудно се става истински,
трудно намираш себе си.
Гладен светът изсмуква те,
продай сам на парче сърцето си.

Скачаш по чуждата свирка,
пееш чуждите песни
Казваш чуждите думи,
следваш чуждия път.
Едно и също повтаряш,
в омразния кръг се въртиш.
Маската вече залепва,
кое е твоето лице, кажи?!

Сипеш думи върху ми, заучени кофти,
изгубен смисъл отдавна на сълзливите рими,
не стигаш никой и нищо,
а плюеш още и още –
нещо ново кажи ми!
Нареждаш фрази, омрази,
изтъркани, плоски,
Безразлични, безлични,
удавени страсти,
Сам смяташ, че можеш
нещо в мен да докоснеш,
но има хиляди като теб.
Като теб!

“СЛЕПИ РОБИ”
автор: Валери Геров

Защо виждам хора по кофите за смет?!
Нима родени са, без никакъв късмет?!
Нима изиграла ги е нашата страна,
че трябва да умират от липса на храна.

Крадци, убийци и изнасилвачи,
бродят на свобода..
А добри и честни хора-
бавно гният във затвора.

Превръщаме се бавно в РОБИ- без право на глас!
Дори и по- лошо, ще стане и проблемат си е в нас!

Ще си живеем просто така,
ще умират наще деца,
ще изчезне “последната искра”
и тогава… ще дойде смъртта, СЛЕПИ РОБИ!

“ИЗГУБЕНИ СЛЕДИ”
автор: Валери Геров

Пада мрак сега,
а ти си сам в нощта.
Опитваш да се скриеш
от реалността.

Отдавна скиташ,
пилееш дните си…
Как да те открия,
като не виждам, твойте следи…

Тръгваш, без да кажеш “Сбогом!”
и изчезваш като прилеп, видял светлина..
После пак се връщаш и очакваш добрина.

Ти си просто скитник,
крачещ из пустощта…
Човек- изхвърлен от играта.
Човек чакащ смъртта.”

Толкога засега.. ще се опитам да публикувам още, съвсем скоро.

Fast & Furious or ALIVE- IT’S YOUR CHOICE! Актьорът Пол Уолкър загина при зверска катастрофа.

Актьорът Пол Уолкър загина при зверска катастрофа.
RIP, Paul Walker

Вижте видеото

Actor Paul Walker, best known for his role in the Fast & Furious action movies, has died in a car crash after his friend lost control of a Porsche GT which smashed into a pole and a tree.

The high-powered super-car, which was being driven by Roger Rodas, burst into flames after it crashed in Santa Clarita, north of Los Angeles, at 3:30pm on Saturday.

Walker, 40, who appeared in five of the six films about illegal street racing and heists, had been at an event for his charity Reach Out Worldwide before deciding to take the car, a cherry-red Porsche Carrera, out for a drive with his friend.

The fundraiser, to benefit victims of Typhoon Haiyan, had been taking place in a race car shop near the scene of the crash.

Guests rushed to put out the flames with fire extinguishers but the fireball had already engulfed the car.

The driver of the car has been identified as former race car driver Roger Rodas, 38, who was also Walker’s financial adviser.

The pair were friends and had been racing for several years before they began collaborating on Walker’s finances.

Rodas had helped Walker establish his Reach Out Worldwide charity, after creating his own foundation to support widows and orphans in his native El Salvador.

Rodas was also the CEO of Always Evolving, the car customization shop where Saturday’s charity event had been taking place.

The star’s representatives and official Facebook page have confirmed his death.

Ame Van Iden, Walker’s publicist, said in an email: ‘Sadly, I must confirm that Paul did pass away this afternoon in a car accident.’

The actor’s official Facebook page was also updated with the message: ‘It is with a truly heavy heart that we must confirm that Paul Walker passed away today in a tragic car accident while attending a charity event for his organisation Reach Out Worldwide.

‘He was a passenger in a friend’s car, in which both lost their lives.

‘We appreciate your patience as we too are stunned and saddened beyond belief by this news.

‘Thank you for keeping his family and friends in your prayers during this very difficult time. We will do our best to keep you apprised on where to send condolences. – #TeamPW.’

източник: Daily Mail

“Човека умира, защо няма линейка?” от 112: „Госпожо, знаете как е, в София работим с 10 екипа“.

Снимка от последните секунди на един човешки живот, който можеше да бъде спасен.

Въпреки, че още съм в шок… ще се опитам, не мога да подмина! Моля за помощ – със съвет, с конкретно действие, дори с разпространяване на случая. Не мога да приема думите „ами нормално – това е Българрия“! Не мога, не трябва и не искам! Именно, че това е България, именно, че става дума за най-ценното – човешки живот, именно, че вече може би сме започнали да го приемаме за „нормално“, но да знаете, че не е, никога не е било и не трябва да бъде!!!
Вечер като вечер, прибирам се от работа, чакам на светофара на кръстовището на бул. Гоце Делчев и Дойран, минава автобус, тролей, втори тролей по в далечината, моля се поне този втория да го „хване“ червено – студено ми е, а другия кой знае кога ще дойде… Така и се получи – тролея спря на червено, моя светна зелено и се затичах за да го хвана. Тичайки виждам как на не повече от 1,5м вдясно от мен един човек, качил се на едни стъпала (не повече от 7-8) в близост до някакво магазинче се олюлява и тъкмо подминавам тичешком – пада до мен. Спирам, обръщам се, а човека лежи на земята по гръб, до него се търкаля пластмасова бутилка (малка, от кока кола, с избелял вече етикет, пълна 3-4 пръста с безцветна течност), казвам си на ум „не пак, поредния пиян, ще си изпусна тролея заради него“, питам го „Господине, добре ли сте?“ – отговор няма. Мисля, че дори и не ме погледна, опитваше се да стане, поемайки трудно и тежко въздух, издаваше хриптящи звуци… и така – няколко пъти. Веднага извадих телефона и звъннах на 112 (било е в 20:31 ч.), обяснявам какво се е случило, къде се намирам, че до човека има бутилка и може и да е пиян, казвам да изпратят линейка. От отсрещната страна ми казват, че сигнала е подаден. Затварям. През това време пристигат и други хора. Питат какво е станало – аз обяснявам. Човека, който е на земята започва да се отпуска, диша тежко… после някак малко по малко утихна. Един мъж (по-късно си разменихме телефоните, казва се Иван) намира някакво парче от кашон – слага го под главата му, започва да го побутва, да го пита дали е добре… няма отговор, вече не диша тежко… Иван опитва да разбере дали диша, дали има пулс…., една жена до мен (казва се Диана, и с нея си разменихме телофоните) звъни на 112, пита какво става, защо няма никой, казва, че човека не е добре…. а той – лежи с отворени просълзени очи и … не помръдва. Диана казва, че от 112 са и казали, че сега си сменяли смените и тепърва ще подават сигнал (!!!!), казвам как така, на мен ми казаха, че сигнала е подаден! Започват да ми текат сълзите, разтрепервам се, един мъж сигурно си отива, а … те си предавали смените!!!! Звъня на 112 (20:36ч.), започвам да казвам и аз, че човека май не диша, може да си отива, спешно е, питам кога ще дойде линейката…, от 112 ми казват, че ще ме свържат с бърза помощ, прехвърлят разговора – никой не отговаря, аз изпадам в състояние, което трудно се описва… Пак ме свързват с бърза помощ – питам защо няма линейка, кога ще дойдат, човека си отива… а те ми отговарят „Госпожо, знаете как е в София, работим с 10 екипа“, аз обаче не мога да приема това, питам- „Какво е в София, не, не знам, още повече, че е в София, кога ще дойде линейка, човека умира, на какъв принцип избирате и пращате екипи, кой превари – той завари или, кога, кога ще дойде линейка…“, а те ми ЗАТВОРИХА!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Идваха и си отиваха някакви хора, някой отвори пластмасовата бутилка – течността се оказа вода! Аз гледам човека, треперя и плача, а той лежи без да помръдва, с очи със сълзи, гледащи нанякъде… Губи ми се – обаждах се още няколко пъти, говорих, питах, крещях (набирала съм 112 и в 20:46 и в 20:47..). Обаждат се от 112 в 20:55 и ме питат „той от какви стълби падна“ – не се сдържам, как може да ми задават такъв малоумен въпрос, да дойде полиция, линейка и ще видят, от къде на къде трябва да обяснявам от какви стълби е паднал, затварят ми… Смазана съм, чудя се какво да направя, сещам се, че в чантата имам фотоапарат, решавам, че няма да оставя това така, вадя го – снимам. Искам да кажа на всеки, да попитам ЗАЩО? Защо един човек лежи от толкова време на земята, умирайки, на кръстовище на няколко пресечки от Пирогов и още по-близко до 6 РПУ, а 20 мин. по-късно няма нито линейка, нито полиция, къде са хилядите полицаи, които пазят изроди, а един човешки живот не означава нищо.
КОЙ реши, че в София (да, точно в София!) 10 екипа са достатъчни и не е ли работа на медиците да спасяват животи, защо ми затварят телефона, как избират на кой да спасят живота и кой да умре, тези от 112 освен, че си бъркат в носа друга работа вършат ли, ЗАЩО не предадоха сигнала на време, ЗАЩО ме излъгаха, ЗАЩО им се плаща?????!!!!!! В 20:59 дойде линейка, посрещната от мен вече с истеричното „БРАВО!!!“, „ТОЧНО ЕЙ ТАКА ВСИЧКИ ЩЕ ПАДАМЕ И ЩЕ УМИРАМЕ ПО УЛИЦИТЕ“, „КАК НЕ ВИ Е СРАМ“,…… „а сега констатирайте и смъртта“… Лекарката ме гледаше така, сякаш с мъка успяваше да се сдържи и да не ми фрасне един! Съвсем без да си дава никакъв зор си извади апаратурата, може би около 7-8 минути слага, маха, разменя някакви жици за да направи кардиограма, и по-късно констатира смъртта! Ще кажете „на човека му е дошло времето“, „ами българска работа“… и какво ли още не. А аз искам да се замислите дали утре няма да сте вие, ваш приятел, близък, роднина, недай Боже дете! Тогава пак ли така ще кажете?! Аз не. Искам отговори, отговори на тези въпроси, искам да знам, че живея в една нормална държава, а по всичко личи, че тази, в която живея не е такава!
P.S. Лека пръст, човече, съжалявам, страшно много съжалявам, че не можахме да ти помогнем, съжалявам и дано да ни простиш!

автор: Ирена Христова

“Войнишка манджа- месо от куче…”

“Благослови ме пред земята,свети Георги мъченик – за бащин дом и майка свята-да бъда български войник.

Благослови ме пред небето,огряло моя звезден миг.Да нося винаги в сърцето-сърце на български войник.

Благослови ме ти със хляб и вино!Благослови ме до последен миг – за твойто щастие, за теб, Родино,да бъда български войник!”
В. Маринов

… “Кой ял, ял! Добър апетит, смотаняци!”

Традиционно, хигиената в кухнята на нашето поделение, беше много ниска. Помня как върху порцията ми, видях да се разхожда хлебарка. Казах това на готвача Никата, а той ми се изсмя, че хлебарката вървяла с порцията.
Веднъж, когато влязох в кухнята, видях в баката с олиото един кошер мухи, издавени на дъното. В нишестето варено с вода, всеки път се кафенееха миши екскременти, но аз изяждах всичко смело. Иначе трябваше да гладувам.
Друг път отидох да помагам на Иванчо, който беше помощник готвач в кухнята. Пред очите ми смачка една мишка с чувала, в който беше останало малко брашно. Друг колега, беше видял същия “герой”, да си реже ноктите на краката, над тавата с яденето.

Друг готвач- Стефан, псуваше като каруцар. Неговия пилотен лаф беше:

– Кво сакате бе, да едете ли? Уя че ми едете !

Тоя “уй” го ядохме цяла година. Колегата на Стефан, Никата пък гледаше свине, за продаване на село, които хранеше с помия от кухнята. В събота и неделя, когато контрола е занижен, редовно слагаше в храната много сол, та да не можем да ядем тая смрад. Нашата храна отиваше за прасетата на Никата. Знае се, че свинете не ядат солено, но той разреждаше помията с вода и смески, та да им е сладко на гадините.

В дъното на кухнята имаше една врата, на която висеше табелка „ТРАНЖОРНА”. Тази врата беше постоянно заключена. Там беше опасно да се влиза. Точно над нея имаше кенеф. Вратата на този кенеф беше закована с пирони от зор. Затова нашата рота не го ползваше, а ходехме по нужда на гости при другата рота. В един момент обаче, хитри хора бяха разбили вратата и известно време “дрищихме” там. Имаше една особеност, че под клекалата нямаше тръби и аките падаха право в транжорната върху един тезгях. Така само една врата ги делеше, от това да се включат в кръговрата чрез нашата храна.

Артелчик-сержант Краси Ценков, който зареждаше с продукти, беше слаб, мургав с къдрава коса, с не много тежък интелектуален “багаж”, но иначе много хитър, подъл и отмъстителен индивид. Не пропускаше шанс, да се “поебава” с някой, който му е попаднал в периметъра- особено ако не е мамино синче или син на някой буржоа.

Един декемврийски ден бях дежурен 24 часа по КПП. В 15:30 ч. трябваше да ме сменят, защото тогава се падаше развода на наряда. По изключение, обаче отбора на поделението игра мач в една спортна зала наблизо. Смяната се забави с 1 час, но дежурството ми се стори безкрайно. Свечери се. Бях помел КПП-то и очаквах да се прибера на спокойствие в ротата.
Трябваше да ме смени сержант Краси Ценков, като началник с с помощник Дагето. Когато дойдоха обаче, сержанта усети възможност да се погаври с някого, който няма покритие започна да ме овиква- да почистя и измия с парцал отново стаята, да изтупам одеалата, че да му сменя и възглавницата с изпрана.
Не стига това, че бяха закъсняли с цял час, но трябваше да правя среднощно, основно почистване на КПП-то. Искаше да помогна на Дагето, да нацепим дърва за нощта, сякаш на мен някой ми е помагал снощи.
Мина ст. л-т Янков и чу, че се караме със смяната. Казах му, че съм готов по-скоро да влеза в ареста, отколкото сержант Ценков, да продължава да ме унижава. Янков заяви, че не може и трябва да изпълня разпорежданията на сержанта.
Взех парцала и претрих стаята с крак. Ценков дойде и изкомандва нагло, че така не е хубаво и трябва да повторя. Изглежда беше решил цяла нощ да карам още едно дежурство. Тогава в мене нещо припламна. Изебах го, а тоя ми се разкрещя:

-Ти на луд ли се правиш, бе! Шти счупя главата!

Огледах се и видях, че наблизо подпряна на стената, стои дървена дръжка и реших за миг- “Ще му се озъбя и ако тръгне да ме бие, ще му разбия тъпата кратуна с дръжката.”

-Айде, де! Пробвай, като си такъв мъж!- рекох аз.

Тогава Ценков се спря. Той знаеше много добре, че ако се бие с мен, може да понесе наказание, а и можех да му нанеса сериозни поражения, върху самочувствието и главата… Но той имаше право да ме унижи, по устав.
Поведе ме при Дежурния по поделение да ме топи, че не ебавам службата. За да не си помисля, че го е страх ми заповяда, да си притегна колана и да си сложа кепето. Аз, обаче само го гледах на кръв. Едно погрешно движение и щях да правя “кьотек”.
Друг колега- Комбата тъкмо си тръгваше, щото и той беше ходил на мача и го срещнахме пред входа на Втора рота. Краси Ценков ме наклепа пред него, че не искам да измия и сдам поста си. Аз се защитих, че ме кара да му сменя възглавницата и ме ебава нарочно, за да не отстъпя цяла нощ. Тогава Комбата измисли справедливо компромисно решение. Вместо да ме вкара в ареста, той се обърна към Краси Ценков:

-Възглавницата той не може да ти смени, защото старшината си е отишъл отдавна и той няма откъде, да ти вземе нова, освен да ти донесе неговата. А ти иди измий и аз ще мина после да проверя!

Нямаше как. Върнах се, изметох и измих пода с ракетата наново и в двете стаи, въпреки че вече нямаше какво да се мете, изтупах одеалата и оправих кревата идеално. После минах с метлата и отпред, а сърцето ми пееше от кеф, защото натрих носа на копелдака Ценков. Свърших много бързо под въздействие на адреналина. Комбата мина да провери на тръгване и всичко беше на шест! Казах му, че съм реагирал така, защото мразя да ме подиграват. Той кимна разбиращо и ме пусна да си ходя. И аз се прибрах свободен в ротата. Комбата се показа и сега, като голям пич и благородник. Натри носа на оня помияр сержант. От тогава намразих тоя Ценков още повече- имаше защо.

Един ден помощник готвача Цеко в кухнята видял, че месото в тенджерата не увира вече часове наред и седи едно синкаво такова. Работата била съмнителна и заради това, че артелчикът Ценков бил заредил с така наречените „малки прасенца”. По едно време се усетили и викнали доктора на поделението. Той влязъл в артелната. При първоначалния оглед му се сторило съмнително нещо. Разфасовките не приличали на свинско. Докторът наредил на Цецко, да задели от месото за проба и да я занесе в ХЕИ в град Монтана. От там открили, че това не е свинско, а кучешко месо.

Разрази се страхотен скандал. В поделението се “изсипа” проверка от ген. щаба в София. Писаха даже и в местния вестник. Ето каква беше далаверата…
Сержант Краси Ценков е крадял парите, предоставени му от поделението за храна на войниците и вместо да иде в кланицата, е купувал от цигани умрели и убити по особено жесток начин кучета. Тая смрад сме яли “кой знае колко пъти”. В “манджите” си личаха едни черни мръвки с неприятен вкус. Обаче дребните мошеници в България ,никога не действат сами. Те винаги имат чадър от по-висока инстанция.
Щабара м-р Иванов изпрати Краси Ценков до ХЕИ с втора проба от уж същото месо. Тя се оказа нормално свинско. Първата проба пък изчезнала някъде по пътя за София, където я пратили за повторен анализ.

В България цялата ни “работа” беше такава. Вдигаха се скандали и “уйдурми” за по няколко дни, а после нещата се замазваха и забравяха, а виновен не се откриваше никога. “Кой ял, ял. Добър апетит, смотаняци!”.
Цената на човешкия живот винаги е била традиционно ниска в нашата просешка държава. Унижението и несправедливостите бяха превърнати в ежедневие, не правеха впечатление на никой.
Един фрагмент от войната на мутрите срещу народа. Това не беше просто частно престъпление, защото държавата застана зад престъпниците и ги оправда, в ущърб на отбиващите своята военна служба.

автор: Роберто Суарес Гомес

“Аз съм българин- горд и свободен човек!”

Интервю с Максим Генчев- режисьор и сценарист на филма “Левски”
Прочетете интервюто в сайта на в-к “България Сега”.
http://www.bulgariasega.com/sviat_novini/bulgaria/19301.html

Едно видео, което заснех и монтирах есента на 2012-та година.

Видеото е заснето на фестивала “Айляк Хамак” във Велико Търново през есента на 2012-та година.
“Айляк Хамак” е ориентиран и реализира идеята, че играта в парка и спорта са най- хубавия начин, да прекараш свободното си време, а не стоенето вкъщи пред компютъра. Присъстващите получиха първите си уроци по жунглиране, въртене на стаф и пой, ходене на въже, свирене на китара и тарамбука.
В парка до паметника “Асеневци” бяха опънати 20 хамак, на които всеки можеше да си отдъхне.
Интересна бе идеята за “висяща Библиотека”- над всеки опънат хамак, беше опънато тънко въже с наредени върху него книги.
П редставени бяха и няколко скулптури от битови отпадъци, изсъхнали листа и изобщо всичко, което ви попадне пред очите. ,

“Счупеният прозорец на автобуса, който разби главите на десет човека.”

 

Видео качено днес в страницата YouTube, заля социалните мрежи в интернет и предизвика възмущение в българското общество. Това, което ясно се вижда от кадрите е, че прозорците на автобуса, с който се предполагаше, че ще бъдат изведени депутати от Народното събрание в нощта на 23-ти юли, са счупени от хора, които са вътре в него. Не е възможно те да са счупени от хвърлен отвън предмет, защото стъклата изхвърчат навън.
Вътрешният министър Цветлин Йовчев съобщи в сряда (24.07.13), че е одобрил лично неуспешната акция по извеждане на депутатите с автобус от окупирания от протестиращи парламент, довела до сблъсъци, насилие и пострадали и от двете страни. В ефира на Нова телевизия той каза: “Аз одобрих това решение, което беше взето от хората, които ръководеха пряко охраната на Народното събрание към момента. Въпрос на анализ е дали е било грешка”. Въпреки това министърът на вътрешните работи отказа да признае и поеме отговорност.

Повече от десет души пострадаха в нощта на сблъсъците от 23-ти и 24-ти юли.
Призиви “Оставка!” огласяваха площада, пред народното събрание, до ранни зори.  Сълзи давеха гласовете на онези, чийто приятели и близки пострадаха тогава. Много въпроси се задаваха, защото всеки питаше…

Но никой на никого не отговори, а може би всеки сам, наум си отговаряше или търсеше начин да стигне до разумно заключение.

Председателят на 42-рото Народно събрание г-н Михайл Миков каза в ефира на БНТ същата нощ: “Случващото се в момента е недопустимо, за една държава, която претендира да бъде демократична.” Тогава водещият на извънредната емисия новини, не му зададе въпроса “Е ли допустимо случващото се, последните 40 дни, за един парламент на европейска страна, който претендира, че е демократичен?”

Четири дни по- късно. На 28.07.2013 в интернет бе качено видео, което отговаря на 99% от въпросите, които останаха “без отговор” в нощта на 23-ти юли. Един от тях е “Как някой би могъл да си помисли, че белият автобус ще успее да излезе от загражденията пред Народното събрание, което е окупирано в онзи момент от повече от две хиляди души?!”
Истината е, че толкова “лекомислени” хора няма. Истината е, че целта на решението за провалилия се “ескорт” на депутатите тогава е била, той да бъде провален. За автобуса се е знаело, че той ще остане където е.
Белият автобус е “депутатската бяла лястовица”, която носи надежда. Надеждата затова, че ще има повод- протестиращият да бъде наречен с право- лумпен, идиот, провокатор, изрод и всякакъв друг, че ще има повод протестиращият да почувства страх, да се усети слаб, немощен и несигурен… какъвто искат да бъде, онези вътре- в парламента, в автобуса.
Сега след като си отговорих на 99% от въпросите, които останаха не съвсем ясни до днес, остава един най- важен за момента въпрос, а именно “КОЙ НАРЕДИ ПРОЗОРЦИТЕ НА БЕЛИЯ АВТОБУС ДА БЪДАТ СЧУПЕНИ?
http://play.novatv.bg/play/317680/ <-тук може да гледате извънредна емисия новини от 23.07.2013

автор:Светлин Балкански                                                                            28.07.2013