В серия от публикации, ще ви запозная с редица текстове и стихотворения на български автори, които заедно с труда им, остават сякаш встрани от нас.
“МЕЧТИ ЗА ПРОДАН”
автор: Стонин МаХенд
Ако от джоба си извадя мечтите,
и на масата ги сложа, колко ще платите?
Купете ги, даже без пари ги давам…
на мен ми писна все да се надявам,
че нещо ще се случи, нещо ще се промени,
а живота да ме пита “Луд ли си? Къде отиваш ти?”
Къде отивам ли? Отивам там…
където ще се случи… онова, което
все уж “без малко”,
но не се получи…
Сам се питам:
“Лош ли бях или имам страшен грях?”
И сам си отговарям:
“За второто си прав! Грешен бях!
Все за другите живях, а за себе си…
така и не посмях.
“ХЕЙ ТАКА”
автор: Стонин МаХенд
Хвани ме за ръка, остани до мен…
поне за малко-
хей така…
Дай ми шанса да изляза, от драмата, в която
ти самата, мен ме вкара-
хей така…
Позволи ми само
още веднъж да те целуна.. и ще си отида.
Не искам да ти преча- дано да си щастлива!
Но не казвай, че виновна си била,
не казвай- “Не искам да се чувстваш така!”
Защото думите раняват,
а мечтите винаги за тях ще оглушават.
Искам да запазя твоите чувства,
затова ще ги превърна във изкуство.
Думите по лист хартия разпилявам…
и така по- леко на душата ми да стане се надявам,
хей така…
“НАКАРАЛА СИ МЕ!”
автор: Стонин МаХенд
Накарала си ме,
във тебе да се влюбя,
а сега от мене искаш-
сам да се откажа
и да те загубя!
Защо тогава бяха,
всички тези думи?
Забили се в главата ми,
като куршуми.
И кажи ми,
как ще стане това?
Когато ти самата, превърна себе си
във моята несбъдната мечта.
Кажи ми,
как бих могъл да го направя
и за сладките ти устни да забравя?
Как да спра
за теб да мисля,
как съзнанието си
от образа ти да изчистя,
как оттук нататък ще живея…
Когато сън не ме лови,
в мислите ми единствено си ТИ,
и дори и да заспя,
ще сънувам тебе- легнала до мен.
Обичал съм те, обичал съм те нощ и ден.
“БЯХ ЕДВА 13 ГОДИШЕН”
автор: Ликвидатор
Беше сутрин, потънала във мрак,
а ти стоеше до вратата.
Със глас студен, изнемощял
процепи бавно тишината…
Аз бях едва тринадесет годишен,
но още помня твоите слова.
Очите ти сълзяха, тогава каза:
“Остави ме да умра!”
Израстнах сам, но оцелях!
Живях по начин СВОЙ!
Пред никого още нямам грях,
но сочат ме и казват- “ТОЙ!”
Какво от това,
че съм с дълга коса?
И аз имам сърце!
Пред никой не мисля,
да скланям глава-
за някакво МАЗНО “ДОБРЕ”!
“НЯМА ДА СЕ ДАМ!”
автор: Уикеда
Пиша тези редове леко обиден, сърдит,
вече не толкова млад човек.
Знам, че съм просто винтче в машината,
а мечтаех да бъда поет. Мечтаех, мечтаех
в пустинята да ида, да стана аскет.
Мечтаех, мечтаех стихове да пиша и прочие.
А ето ме сега във панелните гета,
лутам се във града, лумпен пролетариат.
Чужденецът, пътуващ от никъде за никъде.
Родих се, консумирам, ще умра. Fuck!
Но няма да се дам…
Омръзна ми ужасно, братче, тази песен,
а трябва да напиша още един куплет.
Казваше мама учи счетоводство!
Аз пък мечтаех да стана моряк.
Мечтаех, мечтаех моретата да бродя като Магелан.
Мечтаех, мечтаех като Васко Дагама и прочие.
А ето ме сега като делфин на брега.
Изхвърлен, описан, вмирисанq ненужен товар.
В машинно масло се превърнаха мечтите ми.
Продаден на дребно, обвит в целофан. Fuck!
Но няма да се дам…
Стана малко тъжна, хора, тази песен,
не е радиофонична въобще. Каза продуцента
не ми идва да пляскам с ръце.
А аз пък сънувам цяла нощ, че летя.
Сънувам, сънувам, че птица съм – като чайка летя.
Сънувам, сънувам аз съм Джонатан Ливингстън чайката.
А ето ме сега със прекършени крила.
Бих искал да мога да кажа – Ще продължа.
Това за жалост става само във филмите,
а аз просто герой на някакъв фарс. Fuck!
“ОБИЧАМ”
автор: Уикеда
Обичам, обичам тази страна
Обичам тия планини зелени
Първа радост е за мене
Небето като от коприна
Обичам наште тринадесет века
Трите морета, прохода Шипка
Обичам нашите Солунски братя,
древните войни, славните битки.
Обичам над мен Дунава синее,
слънце Тракия огрява,
родино, толкова обичам
сладкопойните ти чучулиги.
Когато съм овчарче и овците паса
съм много благодарен, макар и сиромах.
Обичам Изаура, вдовицата в бяло,
трите съдби на Освалдо.
Еех
Обичам Камата, модерния ляв,
обичам го този колос балкански,
а тия футболни победи
как ги обичам и още милея.
Обичам Барона, Крушата също,
Маймуняка, Кръстника, Ганеца, Роко –
толкова са ми симпатични,
обичам тепиха.
А как те обичам Тигре, тигре
и тебе Ферари с цвят червен,
нашта система 4-4-2,
А любя Радка пиратка,
горещо и люто, киселото мляко,
обичам и гюла, шопска салата
и ракия,
да, да, да и ракия.
Десети ноември, девети септември,
кръглата маса, мирния преход,
майчице мила, ще ми се пръсне
с толкова обич сърцето.
Обичам пайдушко и ръченица,
тези фолклорни магии –
те разнасят славата ни в космоса
и даже по-далече.
Родино моя, ти си ваза,
в която не цъфти омраза,
ти си роза, ти си крем,
ти си щастие за мен.
Родино моя, ти си ваза,
в която не цъфти омраза,
ти си роза, ти си крем,
ти си щастие за мен.
“СЛЕД 4 ИГЛИ”
автор: Миро/Пропаганда
В мрак дълбок, в море от болка скрит,
седиш и чакаш пак насладата.
Сам сред четири стени, след четири игли
отдавна вързан си.
Там,
където няма страх, където няма глад,
където няма кой да пише дните ти.
Там където не грешиш,където не боли,
където няма смърт, мрак, старост, пепел и тъга!
Но идва и сграбчва сърцето дългът към деня,
безмилостно мачка душата на каша от плът.
По-навътре влез, вратите заключи,
да скриеш себе си- в съня.
В тъмна страст увит, в гроб от плът покрит,
дълго мразиш изгрева…
Там,
където не горчи, където все летиш,
където няма граници и чужди правила,
където няма край, далече от съня,
където няма смърт, мрак, старост, пепел и тъга!
Безсилен да прогледнеш спиш,
удавен в бездна от мъгла,
сам знаеш нямаш избор друг
оставаш само ходещ труп.
Да свърши сънят…
Във този цикъл се въртиш
и няма връщане назад,
не можеш ли да си простиш –
ставаш бавно психопат.
И няма смърт, и няма пепел, пред болката в деня,
щом свърши съня…
“ДУПКА В ТЕБ”
автор: Миро/Пропаганда
Колко струва тук свободата ти,
изби ли всички до крак?
Страх ли удря пак по вратата ти?
Покоят няма цена.
Демони сграбчват с нокти сърцето ти,
озъбени зейват изстрели в теб.
Бавно пълзиш и лепне лицето ти,
Смърт носи всяка оловна оса.
Полудял газиш всичко пред себе си,
Не искаш да спираш жаден за мъст,
Мракът поглъща бавно душата ти,
пропуква света и отново боли.
Удави в кръв гласа на сърцето си,
всеки грам съвест, трупа нов страх.
Идва гневът, отприщен от болката,
виновни са всички за твоя грях.
Безумието е мъртво течение,
но жили в теб всяка дума добро.
Няма друг път, щом дръпнал си спусъка,
изходът е през дупка във теб.
Колко струва тук свободата ти,
изби ли всички до крак?
Страх ли удря пак по вратата ти?
Покоят няма цена.
“ИЗПЛУВАНЕ”
автор: Миро/Пропаганда
Аз искам да изплувам от калта, отдавна в нея сме затънали.
Аз искам да разбия тази клетка, отдавна в нея сме заключени;
Кой накара ни да вярваме в лъжа?
Аз искам да се събудя от съня, дълбоко в него сме потънали,
Аз искам да разкъсам този обръч, обречени да живеем и мълчим,
До кога ще чакаме, до кога ще спим?
Кой избрал е вместо мене моя път?
Мечти дълбоко гният, приятели лежат далеч,
остава само да се скриеш в своята клетка- сам.
Вървя и виждам хората спят, а деца умират в студа…
И майки гърчат се от страх- остава само да се скриеш… сам.
“ПРАХ В ОЧИТЕ”
автор: Миро/Пропаганда
Дай ми да видя истината,
махни тъпите измислици,
смачкани грозни маски.. виждам в теб.
Нареждаш фрази- омрази,
изтъркани, плоски,
безразлични, безлични,
удавени страсти.
Сам смяташ, че можеш
нещо в мен да докоснеш,
но има хиляди като теб.
Виждам само
Прах във очите,
Къде сме загубили себе си?
Изсмуквай пръсти, безсилен сам,
поза след поза, клоун сляп,
никой не трогва сивият ти грим.
Сипеш думи върху ми,
заучени кофти…
Изгубен е смисъла отдавна,
на сълзливите рими.
Не стигаш никой и нищо,
а плюеш още и още –
нещо ново кажи ми!
Но виждам само:
Прах в очите,
Къде сме загубили себе си?
Празния смисъл,
изтъркани фрази, празнота.
Гадно клише – в теб няма нито дума истина!
Няма лице – дай още, алчно бълвай ново!
Гадно клише – лъха гнило от устата ти!
Кукла си ти, навит на всеки, свириш пак и пак!
Трудно се става истински,
трудно намираш себе си.
Гладен светът изсмуква те,
продай сам на парче сърцето си.
Скачаш по чуждата свирка,
пееш чуждите песни
Казваш чуждите думи,
следваш чуждия път.
Едно и също повтаряш,
в омразния кръг се въртиш.
Маската вече залепва,
кое е твоето лице, кажи?!
Сипеш думи върху ми, заучени кофти,
изгубен смисъл отдавна на сълзливите рими,
не стигаш никой и нищо,
а плюеш още и още –
нещо ново кажи ми!
Нареждаш фрази, омрази,
изтъркани, плоски,
Безразлични, безлични,
удавени страсти,
Сам смяташ, че можеш
нещо в мен да докоснеш,
но има хиляди като теб.
Като теб!
“СЛЕПИ РОБИ”
автор: Валери Геров
Защо виждам хора по кофите за смет?!
Нима родени са, без никакъв късмет?!
Нима изиграла ги е нашата страна,
че трябва да умират от липса на храна.
Крадци, убийци и изнасилвачи,
бродят на свобода..
А добри и честни хора-
бавно гният във затвора.
Превръщаме се бавно в РОБИ- без право на глас!
Дори и по- лошо, ще стане и проблемат си е в нас!
Ще си живеем просто така,
ще умират наще деца,
ще изчезне “последната искра”
и тогава… ще дойде смъртта, СЛЕПИ РОБИ!
“ИЗГУБЕНИ СЛЕДИ”
автор: Валери Геров
Пада мрак сега,
а ти си сам в нощта.
Опитваш да се скриеш
от реалността.
Отдавна скиташ,
пилееш дните си…
Как да те открия,
като не виждам, твойте следи…
Тръгваш, без да кажеш “Сбогом!”
и изчезваш като прилеп, видял светлина..
После пак се връщаш и очакваш добрина.
Ти си просто скитник,
крачещ из пустощта…
Човек- изхвърлен от играта.
Човек чакащ смъртта.”
Толкога засега.. ще се опитам да публикувам още, съвсем скоро.
Independent Media 